На Елица

Яна си на двор излезе и на майце си думаше:

Мале, мила майнольо, излизам и на чешмите отивам, при дружките си мили.

Да си язе вода начерпя, бела вода в бели менци.

По пътя ако се мале свърна, то е да си потърся сокол птица.

Да си я нахраня, да си я напоя, да си я погаля, пък после с поглед да си я изпратя у небо, у нейни небесни дворове.

Майка си на Яна думаше:

Яно ле, Яно, дъщерьо, за вода иди и с вода се върни.

Пък и с некой момък виж се и си продумай, но при сокола недей ходи.

Море в гора не пристъпвай и сокола не чакай.

Че ази зная соколето е момък свиден на баща си и на майце си.

Понеже кога се он роди, баща му без да иска гнездо с пилци събори.

Събори, та ги умори.

После чедото му люта хала в гора го отвлече, отвлече, па го нарече младо соколче да биде.

Двайсет годин да стои, двайсет годин да търси майце си, даже баща си, и за дом и либе да стене.

Яно, дъщерьо мила, не ходи молим те в горите, не търси младо соколче, че може двайсет годин да са минали, и може младо соколче в млад момък да се превърне.

Да се превърне, да те превърже с тънък синджир към себе си, и да те мамо отнеси, горе на небеси, и ти невеста да му бидеш.

Яно ле, Яно, дъщерьо, недей в гора да ходиш, недей сокол да дириш, че сокол на момък ще се превърне и теб ще грабне, та ще те отнеси в царство си, в царство негово си.

Автор: Татяна Димитрова

2-6 февруари 2017 г.